Курбан на село Попово, Пернишко – "селото на фургоните"

Селата Попово и Крапец, Пернишко, са между селата, превърнати от ускорената модернизация през епохата на социализма в България във виртуални топоними от старите географски карти. През 1953 г. жителите на двете села са принудени да се изселят от родните си места в полите на планината Витоша, тъй като земите им (а на Крапец и част от къщите) остават под водите на новопостроения язовир “Студена”.

Напуснали принудително бащините си огнища, хората от Попово и Крапец са заселени в гр. Перник в непосредствена близост до новопостроения металургичен завод “В. И. Ленин” (днес “Стомана”- Перник), провъзгласен за “рожба на българо-съветската дружба”. Така като резултат от форсираната индустриализация през първото десетилетие на социалистическата епоха, съчетана с масовата (на места насилствена) колективизация на селското стопанство, това планинско селско население е превърнато в индустриални работници в металургията и в каменовъглените мини на град Перник. Макар и останали на брега на язовира, къщите на жителите на Попово са разрушени след изселването им през 1953 г., а селското гробище – заличено.

Разрушена, а по-късно взривена и затрупана със земя е и старата селска черква, сторена в средата на ХІХ век, тъй като до нея е построена една от резиденциите за управляващия елит на Българската комунистическа партия. Върху землището на селата Попово и Крапец е създадено Горско стопанство под управлението на УБО, организация, грижеща се за безопасността на този елит. На жителите е бил забранен всякакъв достъп до наследствените земи и родните им къщи, под страх от солидни глоби и репресии. На тях са посочени места в квартал “Изток” на град Перник, където да изградят новите си къщи. В съседство на новите им домове, за жителите на селата Попово и Крапец с тяхна финансова подкрепа през 1955 г. започва изграждането на нов православен храм, посветен на Успение на Св. Богородица (15 авгускт, народният празник Голема Богородица), подобно на вече разрушената черква в селото. За нея местните хора казват, че е “сторена за нашите хора и от наши хора, по модела на старата ни черква горе у планината”. След реституцията на земеделските земи в

България и възстановяването на статута на Попово като община, изселените жители на селото от началото на 90-те години на миналия век правят курбан и празнична трапеза за Голема Богородица два пъти – при новата черква в Перник на 15 август “по новому” (т.е. според официално приетия от Българската православна църква Грегориански календар), и според традицията на 28 август “по старому” (т.е. по Юлианския календар) при разрушените си домове и руините на старата черква на брега на язовир “Студена”. Макар и с възстановена собственост върху земите си, хората от Попово нямат право да построят отново къщите си, тъй като това е вододайна зона. При темелите на старите домове сега всеки си е поставил авто-фургон, но никой не може да живее постоянно в селото. Затова при нашето посещение през пролетта на 2006 г. кръстихме тъжната гледка на някогашното Попово “селото на фургоните”. Разпилените му жители се събират при бащините си огнища само за празника (събора) и общия курбан на Голема Богородица; през останалото време Попово остава пусто.

Традиционният общоселски събор с курбан на Попово е правен на християнския празник Успение на Св. Богородица при черквата, като шестима стопани (“възрастни хора”) са давали жертвените животни за курбана. Курбанът е раздаван при черквата, но всичките жители на селото се събирали на височината Дъбо, където под клоните на вековен дъб правели обща трапеза. Всяка стопанка приготвяла за тази трапеза обреден хляб (погача) и варено жито (“ченица”), приготвена специално за празника, “за хубаво”; тях жените раздавали помужду си на общата трапеза. Освен за Голема Богородица и за Гергьовден, правени били и още два празнични курбана (за Св. Троица и за Св. Пантелей), давани от отделни родове за цялото село или от отделни лица, преодоляли нещастие или оздравели след дълго боледуване. Така описан, селският празник (събор) е празнуван в Попово до изселването на жителите му през есента на 1953 г. Принудително изселени, жителите на Попово пренасят със себе си традиционния празничен цикъл на селото и ритуалната си практика. Първите опити за организиране на общ курбан за изселените жители на Попово за традиционния празник на селото Голема Богородица датират още от 50-те години, веднага след заселването им в кв. “Изток” на гр. Перник. При новопостроената черква първите две-три години е даван курбан за Успение Богородично, подобно на традиционния в напуснатото село. След забрана от страна на комунистическата власт да се прави курбан на религиозен празник, една група млади омъжени жени решили да правят общ курбан в м. Живкови ливади през първата седмица на м. септември, наскоро след Голема Богородица. В началото на 60-те години те купували месо, варели по къщите си курбана и с обреден хляб (погача) правели “за здраве” обща трапеза за всички преселници от Попово и Крапец близо до новите си къщи. Когато и този вариант на празничен курбан за жителите на Попово бил забранен, жените направили своя фолклорна група, с която спечелили много награди на различни фестивали. Това бил начина те да се събират без да предизвикват негативната реакция на местната комунистическа върхушка. Подобни примери за “доместикация” и “приватизация” на религиозното поведение и ритуалните практики като “спонтанна стратегия на адаптиране към рестриктивната и често репресивна политика” (Беновска-Събкова М., 2001: 273) на социалистическата власт по отношение на традиционните християнски празници са наблюдавани в различни форми и варианти и в България, и в съседните й страни.

В края на 80-те години е направен опит по административен път да бъде организиран празничен Ден на квартала по социалистически образец “с речи, естрада и артисти”, но без успех – жителите на кв. “Изток” не възприемат този вариант на наложен културен мениджмент. Непосредствено след демократичните промени в България в началото на 90-те години на миналия век е съзададен Инциативен комитет (с Управителен съвет от 7 човека) за връщане на земятa на изселените жители на Попово и възстановяване на селото. По тяхна инциатива е откопана старата църква при брега на язовира и е направена организация за подновяването на традиционния селищен празник (събор) с курбан за Голема Богородица. Едновременно с тази инциатива, през 1993 бившият жител на селото Борис Костов по повод на своята 50-годишнина жертва “за здраве” курбан на празника Успение Богородично, като поканва всичките мъже и жени от своята генерация при язовира, в старото селище. Следващите години курбанът за празничната трапеза на традиционния селски празник за Голема Богородица е организиран от Инциативния комитет за възстановяване на Попово, вече за всички изселени жители на селото и техните гости. Често към колективното жертвоприношение се присъединяват и отделни хора от селото, раздаващи “за здраве” индивидуално обречения си курбан, включвайки се в общия празник: през 2004 г. един местен бизнесмен, родом от Попово, лично закупил жертвените животни за общия курбан; през 2005 г. били жертвани 4 овце – две общи, платени от Управителния съвет, и две индивидуално дадени от отделни хора, но за всички жители на Попово и гостите на празника; през 2003 г. трите жертвени животни (женски овце) бяха закупени от общите средства, които Управителния съвет получава от Горското стопанство за използването на реституираните земи на жителите на Попово. През последните години празникът на селото (събор) се прави на площада пред сградата на някогашната кооперация на Попово (единствената запазена след 1953 г. масивна сграда в селото) на Голема Богородица “по старому” или в съботния ден, предшестващ 28.08., ако се пада в делничен ден. За него се събират пръснатите вече из различни краища на България някогашни жители и техните потомци. Курбанът се приготвя вечерта преди празника, вари се през нощта и в ранната утрин на празничния ден се довежда свещеник, за да го освети. Това той прави пред олтара сред руините на взривената стара селска черква. За празника събралите се жители на някогашното село Попово поставят на иконостаса й под открито небе икона на Св. Богородица, смятана за тяхна закрилница, която обкичват с цветя и палят свещи. След освещаването му, курбанът е раздаван на всички присъстващи – и местни, и гости. Всеки от някогашните стопани в Попово взема от курбана и го отнася при темелите на разрушената си фамилна къща; там изселените семейства правят съвместна празнична трапеза със своите потомци и гости. Според местните хора по този начин се събират всички близки родственици и показават, че не са се отказали от родните си огнища и земята си. След празничния обяд на центъра в селото се организира веселие с музика и танци. Вечерта някогашното Попово отново опустява. Според изселените му жители, обаче, те ще продължават с опитите си да възстановят не само недвижимата си собственост в селото, разрушените си домове и черква, но и социалния живот в него. За тях курбанът на брега на язовира ще продължава да функционира като маркер за локална културна идентичност в постсоциалистическата социална реалност на България. Хората от Попово коментираха състоялата се наскоро сватба на дъщерята на човек от Управителния съвет, която довела бъдещия си съпруг от Италия, за да се венчае с него сред руините на разрушената стара черква в пустото село, родно място на баща й. “Селото на фургоните” се превръща все повече в символен капитал, с който оперират дори потомците на изселените му някогашни жители.

Източник: НОВИЯТ "СТАР" КУРБАН Петко Христов, Цветана Манова

http://www.balkanethnology.org/files/library/Petko_bg/NEW_Old_Kurban.pdf.